Индустриални действия и спорове в Италия

Правото на стачка е залегнало в член 40 от италианската конституция, която влезе в сила през 1948 г. Всъщност Статутът на работниците не се намесва пряко по въпроса за стачките, но включва стачките сред защитените права по отношение на антисиндикалното поведение на работодателите съгласно член 28 и забранява дискриминацията въз основа на стачки съгласно член 15.

В мълчанието на законодателите съдебната практика доведе до множество решения, които премахнаха ограниченията за упражняване на правото на стачка (остатъци от фашистката корпоративна правна система) от италианския наказателен кодекс.

В италианската правна система има множество разпоредби, които не позволяват на работодателя да извършва действия, насочени към ограничаване на правото на стачка, като например нищожността на уволнението, причинено от участие в стачка.

Правото на стачка се счита за "индивидуално право, упражнявано колективно", тъй като интересът, преследван от стачката, има колективен характер. За да се счита стачката за законна, трябва да са изпълнени две изисквания: 1) прекъсването на трудовата дейност се организира на колективна основа и се насърчава от синдикат или от група работници, които не членуват в синдикати, за да се защити колективният интерес; и (2) колективните действия се провеждат на доброволна основа.

Упражняването на правото на стачка води до спиране на двете основни задължения на трудовото правоотношение: служителят има право да не изпълнява работата; и работодателят не е длъжен да плаща на служителя за работното време, което не е било отработено поради участието му в стачката.

По отношение на работниците, към които са насочени работниците, в Италия могат да възникнат следните видове стачки:

• обща стачка (въздържане от работа, засягаща всички работници в страната)

• секторна стачка (въздържане от работа, засягаща само един икономически сектор или една категория работници)

• местна стачка (въздържане от работа, засягаща само работници от определен географски район)

• стачка на равнището на дружеството (въздържане от работа, засягаща работниците в конкретно предприятие)

По отношение на характеристиките на удара в Италия могат да възникнат следните видове стачки:

• обикновена стачка (въздържане от работа)

• бяла стачка (работниците, вместо да се въздържат от работа, безсмислено прилагат правилата за работа, причинявайки неудобства и забавяне)

• артикулирани стачки (насочени към промяна на функционалните връзки между елементите на производството, така че да се причинят максимални щети на работодателя с минимална загуба на заплащане за стачкуващите)

• периодична стачка или стачка "хълцане" (включва работници, които спират работа за кратки, нередовни периоди от време)

• ротационна или "шахматна" стачка (различни групи работници или отдели в организацията се редуват да стачкуват)

Що се отнася до причините за стачките, в Италия могат да възникнат следните видове стачки.

• Обикновена стачка (въздържане от работа за икономически/професионални цели).

• Политическа стачка (въздържане от работа за политически цели). Необходимо е да се прави разлика между чиста политическа стачка и политико-икономическа стачка. Първият се отнася до преобладаването на политически избори или общи политически ориентации, без конкретна икономическа претенция, докато вторият е насочен към получаване на политически интервенции, които се отнасят конкретно до социално-икономическите условия на работниците. Конституционният съд обявява чисто политическата стачка за легитимна за първи път в своето решение No 123/1962. Според съда именно "икономическите цели" на стачката позволяват да се направи разлика между чисто политическа стачка, като обикновена свобода на работника, и политико-икономическа стачка, като право на работника.

• Стачка на съчувствие (въздържане от работа в знак на солидарност с други групи работници, с които има общи интереси, или с отделен работник). Закон No 146/1990 урежда правото на стачка в основните обществени услуги, независимо дали те се предоставят от публичната администрация или частните предприятия. Основни обществени услуги са тези, които гарантират конституционно защитени права (като права на образование, здравеопазване, обществена безопасност и мобилност) или обществен ред и обществени интереси. Те включват например местен транспорт, спешни служби, болници, противопожарна служба, инфраструктурни услуги, последни училищни изпити. Общите критерии са, че срокът на предизвестие трябва да се спазва при обявяване на стачка и че трябва да се гарантират минимални услуги в случай на стачка в тези служби, за да се балансира упражняването на правото на стачка и други защитени права или интереси. Минималните услуги могат да бъдат установени чрез колективни трудови договори или закон. Създадена е специална национална комисия за прилагане на закона относно правото на стачка в обществените основни услуги (Commissione di garanzia dell'attuazione della legge sullo sciopero nei servizi pubblici essenziali).

Очакват се съобщения от Министерството на труда и социалната политика относно самодекларираните данни за стачки.

Таблото за стачките на държавните служители е инструментът, чрез който държавната служба, в съответствие с разпоредбите на Закон 146/1990, изпълнява задължението си да докладва цялата информация за националните стачки в държавната администрация, включително данни за участието (местните и/или регионалните стачки са изключени).

• Министър на публичната администрация: Cruscotto degli scioperi nel pubblico impiego

Механизми за колективно разрешаване на спорове

Трудовият спор се определя като колективен, когато възниква от конфликт между организации на работодатели и синдикални организации.

Генерална дирекция "Трудови отношения и колективни трудови правоотношения" осъществява посреднически дейности в случай на трудови спорове и като цяло при корпоративни кризи от национално значение, т.е. с участието на оперативни и производствени звена, разположени в няколко региона. По-специално генералната дирекция:

• осъществява дейности по медиация за учредяване и подновяване на NCBA

• е компетентен да управлява процедурите за съвместно разглеждане, необходими за подаването в Генерална дирекция "Социална сигурност и обучение" на заявления за разрешаване на извънредно допълващо заплащане при преобразуване на дружества и кризи

• е компетентен да провежда административната фаза на процедурите за колективно уволнение съгласно Закон No 223/1991

За повече информация относно колективните трудови спорове вижте Министерство на труда и социалните политики (undate-a), а за повече информация относно Генерална дирекция "Трудови отношения и колективни трудови правоотношения" вижте Министерство на труда и социалните политики (undateed-b).

Индивидуални механизми за разрешаване на спорове

Съдията по трудови спорове в италианската съдебна система определя специализирано отделение (трудови съдилища) на всеки обикновен съд за първа инстанция, на всеки апелативен съд за втора инстанция и на Върховния касационен съд за контрол на законността с компетентност да съди по въпроси, свързани с трудовото право и социалната сигурност.

Споровете относно индивидуалните трудови правоотношения, освен съдебни решения, могат да бъдат решавани и чрез помирение: предвидената в закона процедура предвижда, че решенията могат да се вземат от помирителна комисия, председателствана от директора на териториално компетентната провинциална дирекция по труда и съставена от представители на работниците и работодателите. Този инструмент за разрешаване на спорове беше предвиден за облекчаване на работното натоварване на трудовите съдилища и намаляване на забавянията в техните производства.

Освен това друга доста често срещана форма на помирение на практика се осъществява чрез помирителната комисия по паритет, предвидена в много колективни трудови договори. В тази процедура участват представители на синдикатите и работодателите, а лицето, изпълняващо функциите по медиация, се определя от синдиката, към който принадлежи работникът.

Използване на алтернативни механизми за разрешаване на спорове

Не е възможно да се докладва колко често се използват алтернативни форми на разрешаване на трудови спорове в сравнение с трудовите съдилища, тъй като тези данни не са налични.